Калин Янакиев: В България липсва църковна общност

Проф. Калин Янакиев, изследовател на християнството

 

Проф. Калин Янакиев е роден през 1956 г. в  София. Той е изследовател на християнството,  специалист по християнска етика, философ и  културолог. Преподава в Софийския университет  „Св. Климент Охридски",  автор е на множество  книги и научни статии и е главен редактор на сп. „Християнство и култура". Калин Янакиев беше един от инициаторите на подписката срещу решението на Светия синод за узаконяването на архонтството. Член е на националното ръководство на ДСБ. 

Проф. Янакиев, какво направи и какво не можа да направи за църквата покойният патриарх Максим?

- Голямата му заслуга беше, че запази единството на църквата или по-точно на Светия синод, тъй като Неговото патриаршестване бе съпроводено от дълбоки центробежни тенденции. Веднага след интронизацията му, макар и предпочела го, БКП решава, че не може да му се доверява напълно и започва да го обсажда със свои креатури. Трябва да припомня, че във времето, в което той заема поста, все още са живи някои от старите митрополити от царско време, които комунистическата власт наричаше реакционни. Имало е тежко лавиране между двата митрополитски лагера, които имат различни виждания за църквата. Тъкмо тези креатури на комунистическата власт стоят в основите на разкола. Това е истината за разкола - не-толкова от политически сили, колкото от тези властолюбиви амбиции на митрополитите. Тези две сили са се неутрализирали и това направи задачата на патриарха още по-трудна. В края на неговото патриаршестване той трябваше да удържа появилите се феодални тенденции - всяка епархия искаше да огради себе си и да стане самодостатъчна и всеки от митрополитите желаеше да върши това, което му се иска. -С една много особена тактика - на монашеското търпение, бездействие и наистина упование, със своето скромно битие и без лукс и светски блясък, патриархът запази авторитет сред хора, които често не можеха да се удържат на нравственото му равнище.

Можеше ли патриархът да действа по друг начин спрямо онези от тях, с чието поведение не беше съгласен?

- Изключително трудно, защото според устава на БПЦ патриархът не е монарх на църковната йерархия, а по-скоро пръв сред равни. Той няма право на еднолично решение без консенсуса на Светия синод. Разбира се, и Светият синод не би следвало да действа без него.

Какво наследство остави той на владиките и на онзи, който ще бъде избран на неговото място?

- Остави една единна засега йерархия, но с цената на една значително минимализирана и все още провинциализирана българска църква.

Кои са според вас митрополитите с най-голям шанс за овакантения пост?

- Не е много удобно този въпрос да бъде обсъждан, но са ясни няколко неща. Първото е, че архиереите с канонично право са дванадесет. Толкова са тези, които имат навършени 50 години и най-малко пет на митрополитска катедра. Известно е и че единадесет от тях са сътрудничили на Държавна сигурност. Това е тежко от морална гледна точка, а от каноническа има още по-тежък проблем. Някои от тях са били вербувани още като монаси и са придобили митрополитски сан със съдействието на светската власт. Това може да се провери във вече публичните досиета. Те попадат под ударите на свещен канон в БПЦ на 30-ото апостолско правило, което гласи: който се домогне до епископски сан с помощта на светската власт, да бъде низвергнат, даже отлъчен от църквата. Тези епископи ще направят най-добре да се въздържат да станат кандидати за патриаршеското було, за да не поставят под съмнение цялата йерархия в църквата. Когато му дойде времето, няма да пропусна да обявя тъкмо тези митрополити, които биха могли да го направят. Ще настоявам с авторитета на български общественик подобен конфуз да не се случва.

Ще се съобразят ли митрополитите с очакванията следващият патриарх да няма досие. Възможно ли е изобщо - те са само трима, де факто само двама - доростолският епископ Амвросий и ловчанският Гавриил?

- Не всички, които имат досие, са в еднакво положение. Има поне двама от 11 -те, които практически не са доносничели. Един от тях - Йосиф от Ню Йорк - в един момент решително отказва да сътрудничи на ДС. Той единствен написа публично разкаяние към църквата и към българския народ далече преди отварянето на досиетата. Още повече че от ДС идват да го притискат едва когато вече е бил предложен за епископ. Чист от такава обвързаност, разбира се, е и ловчанският митрополит Гавриил. Чист е и митрополит Николай, но съгласно устава той не може да бъде избран - освен ако уставът не се промени. А аз не виждам възможност за това, тъй като устав може да се променя само на църковен събор. Такъв очевидно няма да може да бъде свикан до патриаршеския събор.

Ще изиграе ли руската църква важна роля за избора на следващия глава на православната ни църква?

- Не би ми се искало фактори извън автокефалната църква да имат роля. Да, всички православни църкви са сестри помежду си и са елементи от едната вселенска православна съборна църква. Истината обаче е, че макар да пребивава в състояние на силна провинциализираност и изолираност от останалите православни църкви, БПЦ поддържа активни взаимоотношения единствено с Руската православна църква. Това е наследство още от времето на тоталитарния режим, когато тези връзки са били напълно обясними. Запазвайки добрите си сестрински отношения с руската църква, нашата не би трябвало да приема каквито и да е внушения. Но вече има едно изказване от дякон Андрей Кураев, който, макар и дякон, е с ключова позиция в църквата на Русия. Той каза, че бъдещият български патриарх трябва да бъде добър приятел на Руската православна църква. Прочетено в прав текст, това изказване не е укоримо, но той също така трябва да бъде приятел и на гръцката, сръбската, румънската и константинополската църква. Очевидно е, че думите му казват нещо повече, и аз мисля, че би трябвало да има реакция.

Достатъчно силно ли е бизнес-олигархическото лоби около църковната власт, за да окаже по-сериозно влияние върху избора за патриарх?

- Боя се, че да. Затова навремето аз и много други хора силно реагирахме срещу т.нар. архонтски разгул, който не представлява нищо друго освен свързване на бизнеса и църквата. И това е само върхът на айсберга, защото преплитането на бизнес интересите с отделните митрополити вероятно не се изчерпва само с архонтските лобита. Те са само най-скандалните случаи. Става дума за хора, които дори не принадлежат към светлия бизнес, а към сенчестия. Има опасение, че тези кръгове могат да изиграят своята роля в избирането на председателя на БПЦ, което също е изключително страшно. Това би било светотатство към църквата.

Тече ли вече някаква своеобразна предизборна кампания за избиране на патриарх?

- Все още не мога да забележа и ми се струва, че едва ли в тези първи дни тя е възможна. Все пак някои признаци вече могат да бъдат видени. Не е без значение, че за временно управляващ на Софийската епархия беше избран пловдивският митрополит Николай. Да, според правилата това би трябвало да бъде най-близколежащият митрополит на овдовялата митрополитска катедра. Само че Софийската, най-голямата митрополия, граничи не само с Пловдивската. Избирането на Николай не е

без значение, той ще разполага с някакви възможности.

Къде миряните и църковната власт се разминават най-сериозно? Дни преди смъртта на патриарха списанието, на което сте главен редактор, организира конференция по църковните въпроси. Какъв извод изкристализира на нея за отношението между църква и православни?

- Тежък проблем. Липсва достатъчно съзнание и у йерархията, и у онези, които наричат себе си миряни, че църквата означава Божий народ - на гръцки лаос. Това означава общност, народ. Църква не е сградата, а църковната общност - постоянната общност на един храм, която живее литургичния живот в църквата. В България все още в църквата идват хора индивидуално от „мира", от света и затова „миряни" идва от този буквален смисъл. Те идват в храма, за да задоволяват своите индивидуални потребности, често от опела, панихиди. Липсва църковната общност, както и онези, които трябва да са предстоятели на тази общност. Свещениците се изживяват, ще употребя една

грозна дума - като жреци, за да удовлетворяват отделни индивидуални потребности. Възраждането на църковната общност е нещо, което трябва да се случи в България. Другият извод, който направихме, е, че трябва да бъде възстановен съборният живот на църквата на всичките й нива. В настоящия момент той се изчерпва само със съборите, събранията, синодите на епископите. Те общуват изключително помежду си, а често пъти, уви, и с хора, които са извън църквата, но имат много пари. Църковният живот трябва да слезе от висините на синодалността в низините на народния живот и църквата.

Какво представлява военизираната казашка организация, която е била създадена преди месеци в Руската църква в София? Какви са нейните цели?

- Това е изключително скандален акт. Нарушава се българската конституция, според която не могат да бъдат създавани военни и паравоенни организации. Поделението е създадено от печалноизвестния предстоятел на руската църква в София игумен Филип Василцев. Това е пряко нарушение на конституцията, за което този човек най-малкото би трябвало да бъде отзован от страната. Още повече че той пребивава тук с изтекла виза. И дойде цял митрополит от Русия, който обясни, че казашката организация е културна организация, обществена, организация на потомци на някогашните казаци, които се занимават с обществена, а понякога и с охранителна дейност. Там е работата, че в електронната мрежа може да се види, че поделението, създадено в София, е на организацията Всевелика донска войска. На нейния сайт ще видите хора с униформи, с оръжия, които провеждат учения. Сред целите й фигурират и донаборна подготовка на младежи за участието им във войски със специално предназначение

Имате ли надежди след март в църквата да има промяна към по-добро?

- Разбира се, че имам надежди, християнинът живее винаги с надежда. Имам надежда, че най-сетне ще се интензифицира диалогът между църковната йерархия и една, макар и крехка, но появила се църковна интелигенция. Не влагам никаква горделивост в тази дума и нека тя да не плаши никого. Тя се състои от специалисти в определени области, които същевременно принадлежат и към църковния народ, към лаоса. И някои от тях имат завоюван авторитет, независимост и следователно биха могли да бъдат глас на църквата. Това, разбира се, не е основното. Основното е духовният живот на църквата. Наскоро един състоятелен, но благочестив човек каза нещо, което много ми хареса: „В България се строят храмове, но трябва да можем да ги напълним и с църква."

Разговора води Димитър Ганев

 в-к Банкер