През страстната седмица откъм Кремъл заваляха признания от най-високо
място, които можеха да бъдат признати за изповед, ако не бяха проява на
обикновен цинизъм като резултат от „главозамайването от успехите”.
В рамките на няколко дни Путин си призна за две от най-големите лъжи,
изричани напоследък лично от него, както и от пропагандата му- лъжи, за
които многократно съм споменавал в предишни свои статии. Едно е обаче
да ги посоча аз, грешният, друго е самият Пилат Путински да си измие
ръцете след като на 4 март разпна истината пред целия свят с лъжата за
онези необозначените (войски, кораби и друга бойна техника), които
превзеха Крим като диверсанти. С немигащ поглед в камерите той ги
определи тогава като сили на „местната самоотбрана”.
Защо Путин си призна също лъжата за уж изтеглените руски войски от
границата с Украйна, както официално заяви Кремъл след срещата на
външните министри на Русия и САЩ Лавров и Кери на 30 март в Париж, е
ясно- ясно е като сателитната снимка на американския спътник, която
изобличи тази лъжа.
Признанието за агресията (защото какво друго, освен агресия означава
да пратиш диверсанти на чужда земя, която после си присвояваш!) срещу
суверенната територия на Украйна в Крим, заслужава повече внимание. Защо
му трябваше на Путин да го прави? И защо също така неговият говорител
Песков е упълномощен сега да наблегне на факта (в който също никой не се
е съмнявал), че лично Путин е наредил анексирането на Крим?
Ще повторя намека си от началото на този текст: в Москва и в главата
на Путин цари „опиянение от успехите”, но ефектът от това не е свързан
само с демонстрация на сила и безнаказаност (за лъжите), породени от
адреналина на високия рейтинг.
Идва времето на махмурлука.
„Опиянението от успехите” е заглавието на прословута статия на Сталин
от 2 март 1930 г. във в. „Правда”, в която той не споменава конкретно
Украйна, но говори за „някои грешки” в колективизацията. В резултат на
тези „грешки” украинските историци и до днес не могат да преброят с
точност милионите хора, загинали от изкуствено предизвикания от Сталин
„глад в Поволжието” (така го нарича тогавашната съветска пропаганда-
нещо като природно бедствие в един определен географски район).
Спорът им се свежда не до естеството или методите на масовото
изтребление при гигантската наказателна акция срещу непокорните селяни
(и граждани покрай тях), а по отношение на „бройката”. Мащабът на
трагедията е толкова необятен, че не може да се каже със сигурност дали
измрелите от конфискациите и разнообразните насилия на изпратените за
целта въоръжени банди болшевики са били 7 или 9 милиона. „Нещо
такова”…”приблизително такова”…Приблизително една днешна България народ-
плюс, минус милион.
Сталин се поскарва за „левичарското залитане” в колективизацията, но
същевременно дава строги бащински съвети към съгрешилите другари да не
правят повече така, а да дават път на колективизацията чрез коопериране.
И не пролива нито една сълза за милионите жертви на неговата
антинародна война. Дори не ги споменава във въпросната статия.
Както Сталин тогава така и Путин днес е на върха на своята еднолична
власт. От тази позиция решава за безопасно и вероятно за „целесъобразно”
да признае „някои грешки”, чието отричане го правят за (горчив) смях.
Вярно, само за петилетка и половина той постигна небивали успехи срещу
враговете на Русия в Грузия и Украйна, разширявайки своята една шеста от
планетата с Абхазия, Южна Осетия и Крим.
И на вратата чукат други осиротели след кончината на Съветския съюз
роднини от Приднестровието, т.н. Донецка република и кой знае още в коя
периферия. Сирачетата (въоръжени до зъби от Русия в Приднестровието
например, което си е един голям военен лагер) също искат да се приютят
под крилото на „бащата на народите”. Защото, както казва руската
поговорка, „глупавият пример е заразителен”.
Дали пък Путин не иска да опровергае неопровержимия факт, че стотици
милиони хора по света, включително около половината руснаци (според
официални данни на руската статистика), мечтаят да живеят на Запад при
първа възможност, но никой, освен Депардьо и Сноудън, не се стреми към
Русия? Поради което той сега показва, че и Русия може да привлича хора,
направо заедно със земите им?
В крайна сметка Путин само обогатява дългата руско-съветска традиция
земята да си върви заедно с крепостните или цели народи да се депортират
от една точка на империята в друга, когато властелинът в Кремъл прецени
за нужно.
Пилат Путински царства на върха на империята си, но нещо гледа
навъсено и се чуди: както е запретнал ръкави, да продължава ли в същия
дух или вече да си мие ръцете?
И до днес в Русия изразът от заглавието на сталинската статия
„опиянение от успехите” се използва като евфемизъм за „пирова победа”-
още една такава, и Руската федерация ще я последва съдбата на
всепобеждаващия СССР, чието „възкресение из мертвых” Путин проповядва от
кремълския амвон като върховен жрец на евроазиатщината.
Няма коментари:
Публикуване на коментар