За мисионерите, с които сме обречени на духовен ръст – Иво Инджев, Радослав Симеонов…

Иво Инджев             Сн. А. Радилов

Има нещо безспорно симптоматично в това, че през 2019 година категорични истини в българската история все още се възприемат като ерес. Има нещо неоспоримо показателно за този народ - българския, а и за претенциите му за свобода, в знаците, маркиращи рефлексите му към историческите събития. И е спорна потребността му от свобода, свобода във всичките и измерения… А и желанието му да я търси… Със сигурност компрометирането на тази потребност бе очевадна на едно публично събитие в Добрич на 7 март. Денят, който за пореден път беше белязан от сблъсъка на истината с агресията на невежеството. Мястото – Регионална библиотека „Дора Габе“, събитието - представянето на книгата на Иво Инджев “Измамата “Сан Стефано“. Сблъсък, който взриви социалните мрежи… Но не и институциите…
Бях чела, бях гледала, бях чувала за издевателства над хората, които се осмеляват да говорят истини, да се заявят… Да бъдат себе си… Но не бях присъствала… Не бях съпреживяла унижението на тероризирането, не бях осъзнала абсолютната безпомощност на фините светли хора пред безпардонното, грубото… Не бях….
И сега, вече дни след края на този гнусен сценарий или в началото на предстоящ грандиозен, след прощаването ми с усещането за елементарна сигурност за оцеляването ми като български гражданин в България, няма да скрия и безсилието, и болката си… Много, много крехък е шансът за оцеляването на достойните българи пред агресията на невежото мнозинство… Онези, на които в нашата действителност и сега - през 2019-а, им е отредена мисията на просветители… На Иво Инджев /когото не познавам лично/, на историка Радослав Симеонов, когото имах шанса да срещна… Мисионери, с които ние – българите, сме обречени на духовен ръст… Или поне тези от нас, които се вписват в енергийния диалог, осветен от истината… И се радвам, че ги има…
„…Аз се учудвам защо все още институциите мълчат и се правят все едно нищо не се е случило. А това е едно пряко посегателство спрямо демокрацията, каквато и да е тя…“, заяви за Медийна група „Добруджа“ Радослав Симеонов.
И не спести откровението си: „Най-безобидната причина, за която мога да се сетя, е неграмотността и невежеството на българина в чисто исторически план. Защото в продължение на много десетилетия комунистическата историография ни представяше една захаросана, лустросана представа за българската история.
И сега - в един прекрасен ден, когато паднаха табутата и започнаха историческите факти да излизат в друга светлина, някои хора просто не могат да понесат тази историческа истина. Аз допускам, че част от тях наистина са истински български патриоти, сигурен съм в това. Но те не могат да понесат, че някой посяга на историята, такава каквато те цял живот са слушали и са живели в лъжа. Те няма откъде да стигнат до всичко онова, което, примерно, пише в книгата на г-н Инджев. Провокиран от това, което се случи, аз си купих книгата и я прочетох. Не виждам нищо, което да ме притеснява, виждам колко са безпочвени обвиненията към него…
…Неприятното е, че винаги историята е била изнасилвана, винаги е била променяна и въртяна по начин, който е угоден за управляващите. Затова в историята винаги са влизали клакьори и хора с нисък политически морал, с ниски политически страсти. Те са се опитвали чрез историята да се изкачат към върха и това е обидното и неприятното…“
Иска ми се да дам мъничък шанс на надеждата, че неприятното и обидното няма да се утвърдят в нещо много по-страшно – категоричното потъпкване на правото ни на свободни граждани… Началото вече е сложено от тези, които са в свирепа битка за оцеляването и пребъдването на митовете, които им осигуриха позиции и благоденствие в българското общество толкова, толкова дълго…

Кр. Димитрова, в. „Глас“ 18.03.2019

Иво Инджев: Организирана престъпна група русофили ме нападна в Добрич

                       Снимки: А. Радилов

Банда русофилски провокатори се опита снощи да осуети представянето на книгата (ми) “Измамата “Сан Стефано” в град Добрич, пише в блога си Иво Инджев. Рокерската банда, имитираща руските “Нощни вълци”, извърши това публично в българския град, който не само отхвърли натрапеното му по времето съветската окупация название Толбухин, но и издигна за първи път в страната на пиедестал ( на мястото на някогашния паметник на съветския маршал) победителя на руските агресори в Добруджа генерал Иван Колев.
Бях поканен от Регионалната библиотека „Дора Габе”, Общобългарския съюз „Истина” и от общината в град Добрич на среща с читатели, но изпратени от Варна моторизирани агресори буквално ме нападна, окупирайки първите редове в залата на

библиотеката. 
Още с влизането ми се опитаха да ми попречат да стигна да импровизираната трибуна. Обърнах се към тях с призив да не провалят срещата с читателите, каквито те не са. Провокаторите от варненското подразделение на путинските “Нощни вълци” обаче започнаха на вият злобно с обиди и закани, че няма да допуснат “предател” като мен да говори за “предателската си книга” – същата, която никой от тях не беше чел.
В продължение на 25 минути, през които бях наричан “боклук” ( спестявам циничното изкривяване на фамилното ми име, с което ме наричаха) и с призиви да бъда разстрелян дузина мъже в черни кожени якета и две жени от същата компания крещяха обичайните за русофилите “въпроси” колко ми плащат американците. Един от тях врещеше, че не съм историк по образование и нямам право да пиша книги на историческа тема. В тон с препоръката на проф. Нина Дюлгерова, която призова във в. “Труд” вчера да бъде “спряна свободната журналистика” в мое лице. http://ivo.bg/2019/03/07/ще-съдя-нина-дюлгерова-за-клевета/
Провокаторите, надъхани в социалните мрежи от варненската партия “Възраждане” , чийто лидер Костадин Костадинов е едновременно сред организаторите на “Луков марш” и участник в митингите на БСП, не позволиха на водещия Георги Чунчуков да говори и бяха на косъм да го нападнат физически, побутвайки го да си ходи.
Всичко, което можах да направя срещу тази банда, беше да запазя мълчание, седнал на няколко метра в пълно обкръжение като заложник в очакване на полицията. Макар хулиганите да се подиграваха на призивите на нормалните хора да бъдат извикани пазителите на реда, когато това най-накрая се случи повечето от тях си подвиха опашката и се ометоха. Останаха само неколцина, но напълно “достатъчни” със заплашителното си присъствие “герои”   с явното намерение да ме “респектират” от упор ако започна да говоря.
Точно срещу мен на един скок разстояние се блещеше здравеняк с кожено яке и големи железни пръстени на юмруците

На първа “бойна линия” остана и най-забележимият от глутница “вълк” – на вид близо 2 метра висок, вероятно към 120 килограмов русофил. Съзнавайки явно, че дори не е нужно да говори, за да изпрати чрез външния си вид съответното послание, той остана в позата на застрашителен сфинкс до края на вечерта на метри от трибуната.
В един момент, когато численото превъзходство в залата наклони везните към нормалните хора, дошли за среща с автора на книгата, провокативните подмятания на хулиганите стихнаха и бяха сведени до епизодични реплики на моето изложение. Залата обаче насъбра смелост и на няколко пъти насмете агресорите с призиви да се махат всички “руски мекерета”. 
Най-истеричният от мекеретата, единственият облечен цивилно, а не като паравоенен руски моторист, беше разпознат от публиката като “трансилванец” , на което той отвърна с цинизми, обичайни за подобни простаци. Но когато видя, че въпреки обидите към мен и призивите му да бъда разстрелян нямам намерение да се откажа, почти се разрева от безсилие, че си искал историята, каквато си я знае и за да не слуша “предателското й пренаписване” хукна към изхода за облекчение на гражданите, грачейки клетви по мой адрес.
Срещата с читателите все пак се състоя.

След нея полицаите поискаха от мен да напиша показания за инцидента. Предложиха ми охрана, но се подписах под протокола, че не желая да ангажирам повече полицията.
Увисва обаче въпросът за това как да бъде окачествена подобна терористична акция, съгласувана и ръководена от една национал-социалистическа партия. Да кажат юристите. За мен това беше организирана престъпна група, действаща в интерес на чужда държава и нейната хибридна война срещу България.
Източник:ivo.bg

Иво Инджев представя „Измамата Сан Стефано. Руско-турската поробителна война”

На 7-ми март /четвъртък/ 2019 г. от 17.30 ч. , Иво Инджев ще представи в Регионална библиотека „Дора Габе” своята последна книга „Измамата Сан Стефано. Руско-турската поробителна война”, издадена 2018 г. от Издателство Сиела. Проявата е организирана от Регионална библиотека „Дора Габе”, Общобългарски съюз „Истина” и със съдействието на Община град Добрич.

Иво Инджев е автор на книгите „Мълчанието е злото”, "Премиер на РъБъ" „Президент на РБ”, „Ядреналин” (в съавторство с ядрения физик Георги Котев), трилогията „Течна дружба”.

Какво е истинското значение на трети март? Българският журналист и блогър ще ни представи своето мащабно изследване за ролята на Русия в "освобождението" на българите по време на Руско-турската война.

Новата книга на Иво Инджев „Измамата „Сан Стефано”" разглежда детайлно фактите и заблудите около предварителния мирен договор между Русия и Османската империя. Дългогодишният водещ на телевизионното предаване „В десетката“ се позовава на редица български и чужди източници – руския военен кореспондент Евгений Утин, имперския хроникьор Газенкампф, статии на Николай Игнатиев и Иван Аксаков.

Каква е ролята на руснаците в Руско-турската освободителна война и най-вече на граф Николай Игнатиев, и какъв е характерът на това временно споразумение? Иво Инджев разбива митове и заема категорична позиция. Посочва онези аспекти от руската външна политика, които оставят следа в българската и руската история.

Руското външно министерство направи за смях българската си пета колона

Българската пета колона не за първи път става за смях с напъните си да осигури пълен комфорт на руската кауза.

Точно преди месец местната пропаганда беше принудена да признае изтеклата информация, че се готви посещение на един от най—влиятелните политици в света, външния министър на Русия Сергей Лавров. Смятайки, че така ще му услужат и ще прикрият същността на замисъла, местните слуги разпространиха версията, че вторият по влияние в самата Русия управник щял да се появи тук заради 135-тата годишнина от установяването на дипломатическите отношения с България.

Днес ИТАР-ТАСС откровено заяви от името на руското външно министерство, че на 7 юли Лавров пристига с мисия да обсъжда „Южен поток”- както вече беше прогнозирано тук в ivo.bg ,чието заглавие беше цитирано в швейцарския печат.

Иво Инджев

Махмурлукът на Пилат Путински

През страстната седмица откъм Кремъл заваляха признания от най-високо място, които можеха да бъдат признати за изповед, ако не бяха проява на обикновен цинизъм като резултат от „главозамайването от успехите”.

В рамките на няколко дни Путин си призна за две от най-големите лъжи, изричани напоследък лично от него, както и от пропагандата му- лъжи, за които многократно съм споменавал в предишни свои статии. Едно е обаче да ги посоча аз, грешният, друго е самият Пилат Путински да си измие ръцете след като на 4 март разпна истината пред целия свят с лъжата за онези необозначените (войски, кораби и друга бойна техника), които превзеха Крим като диверсанти. С немигащ поглед в камерите той ги определи тогава като сили на „местната самоотбрана”.

Защо Путин си призна също лъжата за уж изтеглените руски войски от границата с Украйна, както официално заяви Кремъл след срещата на външните министри на Русия и САЩ Лавров и Кери на 30 март в Париж, е ясно- ясно е като сателитната снимка на американския спътник, която изобличи тази лъжа.

Признанието за агресията (защото какво друго, освен агресия означава да пратиш диверсанти на чужда земя, която после си присвояваш!) срещу суверенната територия на Украйна в Крим, заслужава повече внимание. Защо му трябваше на Путин да го прави? И защо също така неговият говорител Песков е упълномощен сега да наблегне на факта (в който също никой не се е съмнявал), че лично Путин е наредил анексирането на Крим?

Ще повторя намека си от началото на този текст: в Москва и в главата на Путин цари „опиянение от успехите”, но ефектът от това не е свързан само с демонстрация на сила и безнаказаност (за лъжите), породени от адреналина на високия рейтинг.

Идва времето на махмурлука.

„Опиянението от успехите” е заглавието на прословута статия на Сталин от 2 март 1930 г. във в. „Правда”, в която той не споменава конкретно Украйна, но говори за „някои грешки” в колективизацията. В резултат на тези „грешки” украинските историци и до днес не могат да преброят с точност милионите хора, загинали от изкуствено предизвикания от Сталин „глад в Поволжието” (така го нарича тогавашната съветска пропаганда- нещо като природно бедствие в един определен географски район).

Спорът им се свежда не до естеството или методите на масовото изтребление при гигантската наказателна акция срещу непокорните селяни (и граждани покрай тях), а по отношение на „бройката”. Мащабът на трагедията е толкова необятен, че не може да се каже със сигурност дали измрелите от конфискациите и разнообразните насилия на изпратените за целта въоръжени банди болшевики са били 7 или 9 милиона. „Нещо такова”…”приблизително такова”…Приблизително една днешна България народ- плюс, минус милион.

Сталин се поскарва за „левичарското залитане” в колективизацията, но същевременно дава строги бащински съвети към съгрешилите другари да не правят повече така, а да дават път на колективизацията чрез коопериране. И не пролива нито една сълза за милионите жертви на неговата антинародна война. Дори не ги споменава във въпросната статия.

Както Сталин тогава така и Путин днес е на върха на своята еднолична власт. От тази позиция решава за безопасно и вероятно за „целесъобразно” да признае „някои грешки”, чието отричане го правят за (горчив) смях. Вярно, само за петилетка и половина той постигна небивали успехи срещу враговете на Русия в Грузия и Украйна, разширявайки своята една шеста от планетата с Абхазия, Южна Осетия и Крим.

И на вратата чукат други осиротели след кончината на Съветския съюз роднини от Приднестровието, т.н. Донецка република и кой знае още в коя периферия. Сирачетата (въоръжени до зъби от Русия в Приднестровието например, което си е един голям военен лагер) също искат да се приютят под крилото на „бащата на народите”. Защото, както казва руската поговорка, „глупавият пример е заразителен”.

Дали пък Путин не иска да опровергае неопровержимия факт, че стотици милиони хора по света, включително около половината руснаци (според официални данни на руската статистика), мечтаят да живеят на Запад при първа възможност, но никой, освен Депардьо и Сноудън, не се стреми към Русия? Поради което той сега показва, че и Русия може да привлича хора, направо заедно със земите им?

В крайна сметка Путин само обогатява дългата руско-съветска традиция земята да си върви заедно с крепостните или цели народи да се депортират от една точка на империята в друга, когато властелинът в Кремъл прецени за нужно.

Пилат Путински царства на върха на империята си, но нещо гледа навъсено и се чуди: както е запретнал ръкави, да продължава ли в същия дух или вече да си мие ръцете?

И до днес в Русия изразът от заглавието на сталинската статия „опиянение от успехите” се използва като евфемизъм за „пирова победа”- още една такава, и Руската федерация ще я последва съдбата на всепобеждаващия СССР, чието „възкресение из мертвых” Путин проповядва от кремълския амвон като върховен жрец на евроазиатщината.

Иво Инджев   

ivo.bg

Слуховете за опасност от демократична алтернатива на властта май са верни

Слуховете, разпространявани от близка до проруската власт социологическа агенция, че за неродения де юре Реформаторски блок биха гласували в момента цели 7 процента от избирателите (и така той би станал трета политическа сила), може и да се окажат верни.

Отгоре на всичко и червеният им тотем в сърцето на българската столица беше осмян с възмутително розова ирония!

Е,това вече е прекалено дори и за най-дебелокожите кукловоди, които не се стърпяха да изтупат от нафталина любимата си марионетка и я извадиха пред публиката с надеждата, тя да е все така вдетинена, че да повярва отново на кукления им спектакъл.

Най-сигурната индикация за страховете на петата колона от опасно за нея развитие в българската политика е активирането на мадридския таран, който вече веднъж беше употребен да разбие дясното и да се съюзи с консолидирания по този начин проруски ляв тандем , като унищожи монархическите илюзии на българите с изграждането на монархо-социализъм и попари надеждите за откъсване на страната ни от руската орбита чрез лицемерна прозападна реторика, подплатена с реална проруска управленска политика.

По тази причина мадридският таран се изказа отново в обичайния си стил на обобщаването без да посочва имена, названия и конкретен адресат. Ще използвам този метод в коментара си и няма да назовавам точните имена, названия и адресати.

Някои непочтително го наричат „мадридският мошеник”, но аз мисля, че не са прави- човекът откровено си лобира за интересите на руската пета колона в България и в това отношение за измамени от него могат да се смятат само онези, които са пожелали да му „верват”. Понеже не съм от тях и платих известна цена по време на неговото управление, мога да си позволя лукса да не му се подмазвам и днес.

Както обикновено, мадридският оракул си говори сам- този път в мрежата. Останал е верен на похвата си да не застава лице в лице с интервюиращ български журналист, да не би интервюиращият да се окаже малко непослушен и да зададе неудобен въпрос. Неговият персонал обясняваше тази особеност с това, че се притеснявал за българския си език, но всички знаем, че това е част от стратегията на „царското” му поведение, чрез която демонстрираше дистанцираност от поданиците, готови да му служат, за да си знаят мястото.

Всичко, което можах да направя по въпроса като телевизионен интервюиращ, е да му откажа благоволението с поканата да го интервюирам в кабинета му на запис, който после да бъде нагласен. След моя отказ тази работа тогава с радост свърши Бареков- получи му се чудно хвалебствие, истински предтеча на серийното му подмазвачество пред следващите години..

Най-напред да погледнем от какво НЕ се възмущава мадридският таран, който вчера изрази възмущение от протестите и протестиращите срещу проруската власт в България.

Преди всичко той не се възмущава от казуса с Пеевски. И няма как- случаят е имитация на неговия неуспешен опит да назначи като премиер през 2003-та година за свой съветник по сигурността заслужилия майстор на червените интриги срещу невръстната ни демокрация Бриго Аспарухов и по този начин да нахлупи върху уж тайните ни ( но не и за съответния шпионаж) служби ушанка видимка.Опитът му не мина заради западната реакция. Скандалът беше голям, но този с Пеевски определено го надмина.

Да, другарят бивш монарх не обича да персонализира, но с едно изключение: нямаше нищо против да му сглобят партия в качеството му на действащ премиер, която да носи неговото име- персонална партия, както никоя друга сред иначе многото лидерски политически формирования в България.

Понеже не обича да персонализира, царувалият в периода, когато руското разузнаване бабуваше на проекта „Атака” и съответно го изстреля топъл-топъл в парламента в края на това царуване през 2005-та, така и не забелязва персоната на българския фюрер с коженото якенце. В този случай обаче причината не е във високомерието му спрямо низкия субект, с когото споделя висши ценности – като любовта към Русия по принцип и към кабинета „Орешарски” като израз на тази споделена обща ценност.

Никакъв изблик на расизъм, антисемитизъм, антиевропейска и антизападна агитация у бореца срещу западния колониализъм не може да разколебае солидарното мълчание на европееца от Мадрид.

Явно изстъпленията на неонацисткия вожд, въоръжен със славянско-православна реторика, не дразнят царствените сетива на уж големия радетел на правилото да не се излагаме пред чужденците ( теза, към която полиглотът от Мадрид непрекъснато се връща с претенцията да бъде неин изразител по право).

За сметка на това в изявлението си в мрежата вчера познавачът на европейските нрави подкрепи неонациста в напъните му да поучава родителите как да си възпитават децата. Именно самозваният бащица на българщината, способен да изкачи за пред телевизионните камери 999 стъпала към велик български връх ( и неспособен да не се похвали медийно с този чутовен подвиг) стана острието на повдигнатата иначе от социалистите обвинителна теза срещу родителите, които трябвало да понесат наказание, защото нарушавали правата на децата си, като ги водят на протести.

Прави са другарите по загриженост: дечицата наистина играят вредна роля за властта, която (все още) се смущава да бие родители в присъствието на невръстните им отрочета. А и на лошо се учат да възразяват на възрастните надзиратели, когато им размахват камшик.

Изобщо, ако се обобщи, срещу какво се възмущава мадридският обединител на нацията, много лесно се вижда, че точка по точка той обобщава не само образа на врага като „протестиращите”, но и на положителния герой в този негов виртуален сюжет.

Добрите българи, според него, са онези, които не протестират, май не са в София ( в колко градове са- пита тържествуващо преброителят) и са повече от протестиращите.

Добрите българи искат да ходят на работа, но им пречат лошите протестиращи.

Лошите българи са онези, които не само протестират, но и водят децата си на протести, гонейки инвеститорите и туристите.

Зад лошите българи стоят „определени кръгове”, докато добрите българи са си добри без никакви кръгове зад, пред и около тях- той вярва в тяхната прословута българска доброта.

Сега стана ли ви едно обединено, хубаво, монархо-социалистическо на славянско-православната душа? Ако сте от лошите-едва ли ли сте получили удоволствие от царствените шамари.

Лошите българи не само не ги чуват, но и не ги питат. Царете на лицемерието си „преговарят” с техни, отгледани за целта добри протестиращи българи, които ако слушат може и с негово величество аудиенция да им организират, че се види от всички как сме случили на обединител.

Апропо, странно е, че социалистите не са поканили вчера своя цар на партизанското си ( многохилядно, както се твърди) събрание в чест на единствената българска партизанска „въоръжена акция” в местността Жабокрек, където изумително храбрите въоръжени акционери убиват посред нощ цели 11 ранени извън България германски войници, настанени в български санаториум.

Дори в Мадрид, където познават добре зверствата на гражданската война, биха се възмутили от тази „акция”. Но у нас тя бива превъзнасяна като единствена, уникална (наистина!) причина за радост и днес. Съответно медиите я съобщават безкритично без сянка от смущение при легитимирането на фактите , каквито са завар(д)ени от времето на комунистическия пропаганден терор.

Но всичко това не пречи на мадридския морализатор да е участник в единствения, уникален съюз на монархо-социализма в нашата страна на чудесата.

 Иво Инджев

ivo.bg 

Закъсалата закъсняла пропаганда

В неделната публицистика на официозната телевизия ТВ 7 най-после беше позволено днес да се говори и коментира кризата, която пропагандата на ГЕРБ проспа, но това не попречи на водещата Кулезич патетично да пита Цветан Цветанов какво е проспала властта и да подчертава, че това е въпрос, който в момента й подсказва в слушалката лично началникът й Бареков- иначе казано, той вече отчаяно се бори да се легитимира като остър критик на нещото , което грозно обслужваше до преди дни до такава степен, че се превърна в нарицателно за антижурналистика.

Цветанов се появи в това приспано досега студио след като на същото място за първи път най-после се чу истината за руския сценарий за дестабилизиране на България. Не трябваше ли след това Кулезич да поиска някакво „уточнение” от самия отговорник за охраната на България, включително от чуждата намеса- ако има някой в България, който да е запознат по темата, това е тъкмо този събеседник?

Трябваше. Но не го попита. Явно забраната продължава да е с най-висока степен на секретност ( от българските граждани). А лицата на тази телевизия демонстрират закъснелия си гняв срещу своите работодатели от ГЕРБ заради личното си оцеляване, но продължават да спазват омертата по най-опасната тема- за „течната дружба” , която се опитва да предизвика потоп в България.

Нека се разберем по въпроса: да, в Русия триумфират от хаоса тук, но това не е защото Бойко Борисов беше някакъв съвременен Стамболов, защитавал България от Москва. Политиката на Кремъл спрямо България е насочена по принцип към поддържане на нейното влияние в най-слабата брънка в европейската периферия на НАТО и ЕС, и колкото по-зле е България, толкова е по-евтина тя за подчиняване на руските интереси в рамките на нейната стратегия да воюва с енергийните си оръжия. Цяла книга написах за това, която нарекох „Течна дружба” не заради някакъв самоцелен каламбур. Ще припомня само едно зрънце от есенцията на тази „течна дружба4, защото от него покълнаха задушаващите бурени на сливането на престъпността с властта, което за краткост се нарича „мафия”.

Когато правителството на СДС беше свалено с откровен преврат па специалните служби през есента на 1992-ра година и на власт дойде проруската корпорация „Мултигруп” с нейното правителство от „експерти” на вълната на прекроеното без избори парламентарно мнозинство, тук се случи ярък феномен. Рязко, в пъти, скочи вносът на течни горива от Русия в ситуация на рязко намаляло индустриално потребление на суровините. Къде се изляха те? Заминавах организирано в държавно-мутренска симбиоза с цели композиции за разпалване на пожара в бивша Югославия. Огромните печалби от това флагрантно нарушаване на международното ембарго, която правеше препродаването на тези течности невиждано печеливш бизнес, наляха основите на организираната престъпност. Нейните метастази са живи и днес и познайте дали снабдителите и диспечерите от онова време, не стоят отново в дъното на българската дестабилизация, която вече веднъж доведе страната до пълна дестабилизация и истински фалит.

След фалита на България в началото на 1997-ма и пълното пропадане на държавата, „Мултигруп” беше смачкана, защото избирателите дадоха пълната власт на хора, способни и решени на това. Но им го върнаха тъпкано. Русия и нейната пета колона не прощават подобни своеволия.

Май доста хора ще проумеят сега каква играчка е България в ръцете на Русия и нейната пета колона, които заедно разиграват собствен сценарий на български терен и вече все по-малко се крият. При тоталната енергийна зависимост на икономиката ни точно от Русия, енергийните протести енергично се употребяват за потапяне на България в хаос. На върха му изплуват „антипартийни” водачи с опит в разиграването на подобните „бунтове” срещу невиждания от никого тук шистов газ.

България беше пилотен проект през януари 2012 г. как се отиграва „народно недоволство” срещу шистовия газ, който е най-голямата глобална заплаха за досегашното руско господство, проявяващо се чрез енергийния шантаж в международната политика. Така Русия отговори ефективно на американското предизвикателство в рамките на т.н. шистова революция, която отне на Путин главния му коз в манията му да диктува силово условията си на претендент за световно уважение

Но да се принизим обратно на микро, почти микроскопично ниво у нас. Тук партиите трябвало да бъдат забранени, пометени, а Славчев, партийният младежки вожд на воденото от БСП Движение на русофилите, не смущава в първите редици с физиономията си иначе гнусливите към партийността протестиращи. Нещо повече, медиите се скъсват да го интервюират, но няма и сянка от намек в подмазваческите им интервюта за явното противоречие точно такъв патриот на „течната дружба” да е лице на „антипартийните” бунтове.

След като Борисов угоди на руския натиск да си стоим зависими за газа и да не си помисляме дори да търсим алтернатива, в Кремъл се поздравиха с успеха и сега просто го доразвиват. В процепа на открехнатата врата на националната сигурност хората на Путин подпъхнаха ботуша си и сега наблюдаваме резултата от това. Апетитът им дойде с яденото, което им сервира именно Борисов със сервитьорския си ход за шистовия газ. Тогава обаче днешните театрално храбри пропагандатори на Борисовото “величие”, не посмяха да задават “смели” въпроси по тази забранена за тях тема.

Чакайте продължение, както се казва при извънредните включвания на телевизиите в рамките на извънредните събития, които бяха проспани с извънредна безотговорност, а сега ще се чудим как да върнем духа обратно в бутилката от водка.

 Иво Инджев

http://ivo.bg 

Планинският гаф на Плевнелиев повдига планини от въпроси за “сговорната дружина” ГЕРБ

На лъжливото царско ласкателство за „прословутото българско трудолюбие“, с което започна прословутото разбиване на дясното пространство в България, за да управлява тандемът НДСВ-БСП и тройният му продължител след това, може да бъде противопоставено с най-голямо основание като твърдение-антипод „прословутото българско безхаберие“. Не мързелът- защото в конкурентна среда извън България българинът може да постигне чудеса от трудов героизъм- а именно безхаберието, т.е. безгрижието, кодирано в прословутото българско „карай да върви“, е обратната страна на медала.

С нея именно се сблъскваме сега при анализирането на гафа с новогодишното обръщение на президента Плевнелиев. То посегна успешно на комунистическите традиции в пропагандата- спомнете си за сравнение само не просто скучните, а буквално повтарящите се с еднакви изречения рецитации на Георги Първанов, „изловен“ от предаването „Господари на ефира“ да каканиже дума по дума едно и също поне в три различни свои обръщения!

Прословутото българско безхаберие отново щракна капана пред едно добро намерение. Плевнелиев е вече недолюбван публично от доста гербаджии, особено в обкръжението на изместения от него като кандидат за президент Цветан Цветанов. И ето, че президентът даде повод да видим изблик на медийна храброст срещу политика с корени в ГЕРБ, (но вече с по-висок рейтинг от своя доскорошен ментор и неговия Цветанов) в…гербаджийските пропагандни латерни . И съответно можем с голяма доза увереност да видим косвено доказателство от отприщената реакция, че никак не са случайни приказките за ролята на Цветанов в медийното командорене ( включително чрез цял милиционирски щаб за анализи и параноични сценарий за манипулиране на общественото мнение).

Откога такваз дързост да хапят най-рейтинговият действащ политик у колегите пропагандисти, които не смеят да шукнат за далеч по-големи срамотии в задния двор на властта- или се разлаяха, защото не това е ръката, която ги храни, пък и темата не е някакъв си реално стърчащ паметник в прослава на съветската окупация, а снимка на виртуално кротки американски планински върхове?

Представяте ли си нещо подобно по времето на Първанов срещу Първанов, който командваше безсрамно медийния катун чрез подставени лица и други безлични инструменти на влиянието му не по-малко ефективно от Борисов и Цветанов днес?

Гафът с показаните като български красоти американски планини на фона на иначе необичайно добрата като текст реч на български президент не просто се оказа „разрешен“ за коментари от трибуни, които обичайно мълчат по „опасни“ въпроси, а направо предизвика злорадство в медии, знайни като гербаджийски.

Да, държавният глава, колкото и за това да са виновни някакви малки колелца на прословутото българско безхаберие, сгафи лично- колкото и да го оправдават сега с технически грешки, върху неговата репутация се лепи „американофилско“ петно. Това в България е наказуемо по неписания кодекс на русофилството, което търси да оправдае гузната си роля с наличие на американофилство, макар в България да няма нищо подобно на маршируващата в крак с времето (на СССР) и под съответния надзор руска пета колона с обратен, американски знак. Което е само част от проблема. Защото той е валиден изобщо за управлението на ГЕРБ, представяно като най-любимото на САЩ за всички времена в рамките на отношенията между Вашингтон и София.

Както и друг път съм отбелязвал, вредите от тази криеница зад чуждия американски авторитет за вътрешна употреба от страна на ГЕРБ тепърва ще се пишат на герба…пардон, на гърба на България чрез нейното пришпорване от звездочели-недочели юнаци, яхнали страната ни като троянски кон на руските интереси.

На всички любители на знака на равенство между неоколониалното съветско влияние в НРБ и на американската роля в България днес неуместният пейзаж от Аспен, вплетен безхаберно в президентската новогодишна реч, направи неоценима услуга.

Сега иди и разправяй, че Русия мачка България като десет пъти по-голям вносител на стоки у нас спрямо българския износ за руския пазар или че от Москва ни извиват ръцете за какво ли не с помощта на петата си колона,основният лост за поддържането на проруските настроения тук! Бетонните глави сладострастно ще правят неприлични жестове, сочейки с най-дългия си пръст щръкналите над всичко (според тях) американски планини насред българската президентска пледоария на Нова година.

Нямам никакво намерение да адвокатствам (неканен при това) за омаловажаване на гафа, но смятам за повече от легитимно да попитам как така това нещастие на Плевнелиев се вади на показ и каква е динамиката на тази зелена светлина на фона на червенеещите гафове с униженията на Станишев при посещенията му в Сочи пред Путин през септември 2008 г. и пред Медведев през май 2009-та в Москва- да не говорим за планината от гафове, натрупани от двете деснеещи ръце на уж дясното властване на Борисов и Цветанов?!

Защото ехидството на дългата ръка, отвързала (езика на ) обикновено мълчаливите медии, се вижда и с най-прос(ташк)о око. Ако в това злорадство със сигурност има и елемент на лично отмъщение за опитите на Плевнелиев да се еманципира, какво да кажем за цената, която ще плати ГЕРБ пред конкурентите си за следващ мандат? Те ще изцедят и последната капка антиамериканска реторика от този случай точно толкова, колкото бяха безцеремонни да преливат руска кръв от неизчерпаемите банки с такава от 19-ти век ( в многократно преувеличени за целта количества) за нужното на БСП утоляването на русофилската жажда сред избирателите в края на лятото и началото на кандидатпрезидентската кампания през 2011 година.

Нищо ново под познатото северно сияние.

Още веднъж: честита Стара година! 

 Иво Инджев

ivo.bg 

„Гражданино съдия“ днес звучи гордо

Откривам толкова много „лично” в случая с уволнението на съдия Мирослава Тодорова, че няма как да кажа „нищо лично” и да пиша по въпроса абстрактно. На любителите на абстракциите, за да не кажа направо на лъжите, предлагам да гледат, слушат и четат ( подтекста): как вицепремиерът Цветан Цветанов си е сложил най-невинната и най-сериозната физиономия за пред камерите, изричайки абсурда, че нямал нищо общо със случая защото нямал конфликт със съдия Тодорова, макар тя да го съди за клевета заради негови думи, намесвайки името й на страната на организираната престъпност. Тази разправа ми е позната от личен опит. През лятото на 1993 г. управляващото мнозинство на БСП и ДПС, крепено за пълнеж от сини ренегати, възложи на своя премиер Любен Беров да ме уволни в нарушение на конституцията заради волнодумството ми от поста главен директор на БТА, но ужасно държеше да заяви невинно, че няма нищо общо с това. Едва след като доказах по съдебен път очевидното, че директорът на тази институция по конституция се уволнява и назначава от Народното събрание, на парламентарното мнозинство му се наложи да си изцапа откровено ръцете и да гласува моето (вече) законно уволнение. Уволнението на съдия Мирослава Тодорова днес също е напълно законно, но има ли грамотен четец на вестници и потребител на новини в България, колкото и да са манипулирани информациите за реалностите в страната, който да се съмнява в истинския прочит на отговора на класическия въпрос в правото „кой има полза”? Дори и да е искрен сега премиерът Борисов, който схвана негативите за себе си, определяйки уволнението като „провокация към нас”, къде беше той, когато заместникът му Цветанов нагнетяваше пружината срещу най-изявения си критик сред съдиите? Никакви скечове на доброто ченге ( Борисов) и лошото ченге ( Цветанов) не могат да прикрият факта, че разправата тъкмо с избрания от самите съдии техен лидер на професионалната им организация Съюз на съдиите в България, каквато е Мирослава Тодорова, е жертвоприношение в нозете на властта. Тази разправа ми е позната от личен опит и в по-ново време. Схемата е същата, по която ми отнеха възможността да критикувам в рамките на професията си недосегаемия за критика президент Георги Първанов. Намериха ми „ провинение” и без дори да се опитат да ми дадат думата за самозащита, свалиха предаването ми от телевизионния ефир на Би Ти Ви и ме заплашиха с уволнение. Поради което се „самоуволних” на мига, бидейки в невъзможност да работя със слуги на конюнктурата. Познатото в тази аналогия е също и в това, че уволнението ми беше не толкова личен проблем за мен самия, колкото наказателна операция срещу професията и нейните адепти, наречени ( в моя случай) журналисти, а в случая със съдия Тодорова- съдии. Да гледат и да внимават в картинката! Със съдия Тодорова ме свързва и нещо друго. Две поредни години получавах награди от Българския Хелзинкски комитет в рамките на кампанията за отличаване на Човек на годината. Тъкмо тя ме „наследи” като лице на Съюза на съдиите в България, на която журито присъди наградата миналия ноември. Но ето, че откривам с радост и нещо различно от всичко лично: за разлика от реакцията на журналистическата глутница, която през 1993 г. ме погна солидарно с властта в незаконната й операция по нарушаване на конституцията, а при скандала в Би Ти Ви през 2006 г. частично пригласяше на моите началници, докато останалите съучастнически си мълчаха, днес съдиите протестират. Не си представям друг съдия, извън кръга на екзекуторите от Висшия съдебен съвет, да тържествува на глас от дисциплинарното уволнение на своята колега Тодорова, както направиха по мой адрес Николай Бареков в Би Ти Ви, главната редакторка на „24 часа” Венелина Гочева и нейните слугини в поверения й вестник или мадам Валерия Велева, която ме зашлеви на изпроводяк с пантофите си в гадничко коментарче във в. „Труд”. Протестът на съдиите връща надеждата, че една институция може и да не се ползва с доверието на хората, но гражданите , който работят в нея, имат потенциала да защитят принципите на свободата и справедливостта, без които въпросната съдебна система не струва пукната пара. Иска ми се да кажа същото и за тружениците в т.н. четвърта власт, но не съм като Цветанов- не ми се лицемерничи. Днес обръщението „гражданино съдия”, наложено при комунизма, за да не се омърсява думичката „другарю”, придобива истинския си смисъл. Дано да се окаже заразно и за гражданите сред журналистите, при които другарството е разчекнато на прокрустовото ложе на властта, разбито, противопоставено, изоставено, удавено, забравено. Вярно е, че журналистиката е професия за личности, но ако техният сбор дава безличен резултат, значи всеки един от нас има сериозен повод за размисъл и да постави въпроса присърце като нещо лично.

Иво Инджев