"Тъпи въпроси": Как в България се разговаря с журналисти

                                 Сн.pixabay.com

Политици като Александър Йорданов и Г. Марков, намерили пристан в ГЕРБ, възприеха словесния репертоар на Борисов към журналистите. А посланието към тях е каквото беше и преди 30 години: "Когато говориш с мен, ще мълчиш!"

През 90-те години на миналия век, много преди т.нар. „мемета” или „миймове” да станат модерни, в София можеха да се видят разлепени по стените черно-бели снимки на „стратега” на БСП Александър Лилов, размахал заканително пръст, под които стояха думите: „Когато говориш с мен, ще мълчиш!”. Дали репликата от стария седесарски позив наистина принадлежи на този висш комунистически функционер е отделна тема.

Ала колко от „политиците-демократи” от 1990-те, които се нагърбиха с Мойсеевата задача – да преведат българския народ отвъд безмилостната цензура на тоталитарния режим към обетованата земя на „новите ценности” – всъщност се оказаха достойни за историческата си мисия? 

С обиди срещу неудобните въпроси

Да вземем, например, Александър Йорданов. Преди дни той засипа с обиди журналистката от БНР Силвия Великова, наричайки я „махленска клюкарка”, „лайкучка” и „развален грамофон”, задаващ „тъпи въпроси”. Причината за раздразнението на Йорданов: Великова го попита по време на интервю дали не носи вина за това, че 31 години по-късно СДС е само блед спомен.

С поведението си Йорданов без да иска отговаря на въпроса. Той, както и други „демократични” родни политици, демонстрира огромно неразбиране за фундаменталната роля на журналистиката в плуралистичното общество: да задава остри, а понякога неудобни въпроси на публичните личности, особено на политиците.

Йорданов, също като Георги Марков (агент „Николай”) и др., е от тези емблематични лица на демократичните промени, които в най-ново време намериха пристан в ГЕРБ – партията на бившия телохранител на Живков и член на БКП Бойко Борисов, понастоящем убеден консерватор.

Отношението на самия Борисов към журналистите е повече от скандално: от „галеното” „мисирки”, през сигналите, че той или неговите пиари „търсят сметка” от редактори (защо „така сте ни отразили, а не иначе?!”), през отказите да се дават интервюта на журналисти и медии, които могат да го поставят в гореща вода; да не говорим за нелепото бягство на премиера, в продължение на месеци, от срещи с представители на „Репортери без граници”.

Антидемократични и хомофобски изказвания

След като това е „репертоарът” на министър-председател – рекордьор по продължителност на престой във властта – защо манталитетът на други наши политици и новоизпечени демократи да е по-различен? Речникът и маниерите на Борисов са обичайни за масовия строител на поредния „хубав ден за българската демокрация”.

Съвсем в „реда на нещата” е публиката да съзерцава изблиците на антидемократични, а в някои случаи и откровено простовати, инстинкти на колеги на Борисов като Ал. Йорданов или Г. Марков. Наскоро бившият конституционен съдия и върл привърженик на В. Орбан „блесна” с хомофобско изказване - опозореният унгарски евродепутат Й. Сайер, според него, се „заразил с джендърство” в кафето на Европарламента, където се „чифтосвали по двама”.

Или Валери Симеонов. Неговите ексцесии могат да бъдат обект на няколко статии, но да вземем класическото „Защо клатите държавата", отправено към журналиста Виктор Николаев, който му беше задал неудобен въпрос. Едва ли ще научим обаче името на политиците, които поръчаха свалянето на Великова от ефир през септември 2019. 

Списъкът с родни политици, които се държат арогантно, безпардонно и направо господарски с представителите на медиите е прекалено дълъг, за да отделим място на всички. Ала фактите са еднозначни: представителите на медиите, които се осмелят да не играят по свирката на капризните първенци, са пращани в трета глуха (М. Цветков, Г. Шикерова, М. Бенатова, В. Радев и др.).

Но да се върнем на Ал. Йорданов. Атаката спрямо Великова, разбира се, не е първата, а вероятно няма да е и последната подобна изява на председателя на 36-тото Народно събрание (1992-1994) и зам.-председател на СДС. По-рано тази година, настоящият евродепутат, избран с подкрепата на ГЕРБ, отправи словесен залп към главния редактор на „Бивол” Атанас Чобанов („защо говориш глупости, бе”, „вие изпаднахте в абсолютна простащина”, държите се като „дребни провокаторчета”) – тогава „причината” бяха „неприятните” въпроси на журналиста към евродепутата от ГЕРБ Емил Радев.

Посланията остават същите

Сблъсъкът е особено показателен, защото в него Александър Йорданов не само отправя нападки, а и „поучава” Чобанов какви въпроси всъщност трябвало да му задава, ако е „истински демократ и журналист”. И всичко това, докато главния прокурор Гешев „лукаво” пита редактора на „Биволъ”: „Как е времето в Москва?”.

В една мека диктатура медиите не са четвърта власт, а пето колело на държавната машина. А у нас посланието на псевдоелита към простосмъртните си остава същото, както и преди тридесет години: „Когато говориш с мен, ще мълчиш!”.

Източник: "Дойче веле"

Денят започва с простотия. С бруталност и агресия

         Сн.bg.wikipedia.org

Има нещо, което пропуснахме покрай целия джендър-джангър, обсебил българското пространство през последните дни и седмици. Затова да си поговорим за него: за насилието, с което лягаме и ставаме. И за словесната агресия.
 Сигурно са ви досадили сексуалните фантазии на разни чичковци и лелки, които си представят, че социалната роля на пола е нещо като еротичните сюжети в порно-клиповете - хайде сега ти да си мъж, а аз жена с изкуствен член. Предлагам да поговорим за насилието, което пропуснахме заради целия този джендър-джангър.
Пускам телевизора. Разправят ми за някакви изроди, които биели деца с увреждания, та даже се снимали. Жена в Троян намушкана двайсет и няколко пъти; друга почина, след като се самозапали заради скандал с мъжа си. В София разстреляха посред бял ден бизнесмен, размишлявахме дълго и около касапницата в  Нови Искър. Няма спасение и в международните новини: семейство в Калифорния държало тринайсетте си деца оковани с вериги, миротворци от корпуса на ООН изнасилвали деца. Форматираме диска, рестартираме и пак: пребит лекар, бебе, изхвърлено на боклука…
Поток от страдания
Парадоксът е в това, че всъщност престъпността намалява - днес в Европа има поне 50 пъти по-малко убийства, отколкото през 14 век. В България пикът на държавния разпад от 1994 е белязан от мрачния рекорд с почти 500 отнети животи; през 2016 те са вече само 155. Развитието на цивилизацията умиротворява нравите. Публични изтезания като разпъване на кръст или набиване на кол са немислими; днешният патер фамилиас няма право да убива децата си като римския, а засегнатият на чест мъжкар не може просто така да обяви дуел на опонента си.

Казармата от времето на соца беше пълна с бой и извращения. По-приятен е споменът ми за началното училище, където другарката ни наказваше, като ни налагаше с дървената показалка по ръцете. За големи провинения се стоеше на колене в ъгъла върху черупки от орехи. Днес не само учителката, но и родителят би си изпатил, ако се разчуе, че прилага подобна педагогика.
Откъде тогава идва това усещане за нетърпимо насилие? Основна заслуга има медийната сцена, чрез която съпреживяваме унижението и мъките на далечни човешки същества. Скоро дори невролозите доказаха, че емпатията е биологически обусловена - невроните ни реагират по еднакъв начин на това, което се случва на нас самите, и на онова, което преживява другият човек. И понеже въпросните други хора са вече към 7,6 милиарда, ние сме бомбардирани с невиждан поток от страдания - наместо да живеем с убийството в наше село, се вживяваме в ужасите на цялата планета. Впрочем, затова и машинката на много хора прегаря. Затова и си изработват социопатска защита срещу съчувствието - тия са черни, ония са си го заслужили, а аз в крайна сметка съм най-голямата жертва от всички.
Но работата не е просто в оптическата илюзия, при която мислим, че става все по-зле, тъй като виждаме все повече. Съвременният човек просто е по-нетърпим към насилието - не само защото има по-изострено чувство за собствените права, но и защото по-силно съчувства на другите страдащи същества. Кой от дядовците ни си е представял, че днес могат да те арестуват, задето си пребил собственото си куче?
Нетърпимо е станало да гледаме как насилват по-слаби от нас. Но не защото си представяме, че това може да сполети и нас. Нетърпимата мисъл е, че можем да сме на мястото на насилника. Дали е от монотеистките религии, дали от Просвещението, дали сме поумнели след идеологическите трагедии на 20 век - не знам, но никога досега в историята не е имало такава непримиримост към насилието. Знаем, че то намалява и едновременно с това става все по-неприемливо. Прогресът на човечеството сякаш прави настоящето нереално: ако вярваме, че днешното зло няма да го има утре, то става още по-трудно за понасяне. Все по-трудно ще ни е да приемем, че хармонията на нашия свят е построена върху „сълзите на едно невинно дете“, особено ако го показват по медиите.
Култът към традицията. И моделите за подражание.
В насилието, разбира се, има индивидуална патология, която обаче често се отключва и под влиянието на културни фактори. Вземете темата за традицията, която в България въздигат в култ и училището, и културната политика. Ако някой принуждава дъщеря си да слага забрадка, това също е традиция, нали? Във Франция всяка година има процеси срещу анимистки, които правят клитеротомия на момичета и така непоправимо увреждат сексуалността им; в Германия периодично чуваме за убийства на честта, при които баща или брат наказват непокорната девойка, решила да се омъжи по собствена воля. В България пък и до днес в провинцията е прието жената да стои диван чапраз и да принася на мъжете - ако се забави със салатката, може и да си изяде шамара (както разбрахме, 25% от населението не смята този изконен жест за насилие). Дали пък да не преосмислим малко култа към традицията, да потърсим нещо хубаво и в модерните неща?

Моделите за подражание, които предлагаме на младите хора, също заслужават размисъл. Светът ни днес е населен с безжалостни отмъстители, с полицаи, които действат извън закона, с цинични дами, които инструментализират чара си, за да постигнат своето, с егоисти, със самотници. Пребройте само колко серийни убийства на вечер гледаме в сериалите, колко психопати, колко невиждани мъчения. Не можем да повлияем на глобалната популярна култура, можем обаче да противодействаме с алтернативни образци. Балканската версия на красавицата и звяра са силиконовата чалга-девойка и дебеловратият бизнесмен с голямата кола. Ако девойката бъде приучавана да бъде безмозъчна кукла, която си търси купувач, нали знаем, че ще ѝ се случват и не дотам приятни неща, когато не слуша? Младежът пък научава от малък, че чувства, разбиране, кавалерство - всичко това са недостойни неща. Истинският мъж бие или плаща. Не призовавам към цензура, разбира се. Всеки има право на свой вкус, но ако обществото направи усилие, би могло да даде и друга версия за идентификация.
Лош знак
Най-лошото днес обаче е растящата езикова агресия - казвам най, защото ни просмуква, без да се усетим. Бруталност, простотия, самохвалство - това вече е станало културна норма. Тръмп нарича африканските страни „лайняни дупки", алтернативно-десните му последователи в България обявяват опонентите си за хлебарки, а в социалните мрежи основният артистичен талант е да намериш начин да обидиш някого, заобикаляйки автоматичната цензура на машината. И всички се борят срещу пустата политическа коректност, която така и не дочакахме в България.
Между словесната агресия и пристъпването към действия разстоянието не е голямо - обиждам някого, за да го заболи, удрям го, за да го обидя. Затова внезапното отприщване на словесна агресия през последните няколко години е много лош знак. Защото колкото и да се самоубеждаваме в прогреса на човечеството, в историята той нерядко е правил и обратен завой.
Коментар от Ивайло Дичев
Източник: Дойче веле

Къде се загубиха българските десни?

Защо България не успява да създаде мощна и единна десница с истински шансове за управление? Част от отговорите на този въпрос трябва да се търсят в периода на прехода - и в грешките, допуснати през тези години.

На дискусия в софийското бюро на фондация "Конрад Аденауер" бяха представени изводи от проучване за развитието на българската десница след 1989 година. Николай Цеков разговаря с участници в дискусията.

"Разлика между дясното и лявото в българското политическо пространство има, но тя е доста размита в сравнение със ситуацията в Германия", посочва д-р Марко Арндт, който ръководи софийското бюро на фондация "Конрад Аденауер". Все пак той отбелязва, че и на германската политическа сцена тази разлика вече не е толкова отчетлива, колкото преди четвърт век например. Но какво се случи с десните сили по време на прехода в България?

"Десните в България споделиха съдбата на политическите си партньори навсякъде в Централна и Източна Европа, където бившите комунистически партии отново взеха властта. Развитието в Източна Германия не е показателно за България, защото българите си нямаха "по-голям брат", който да им помага. Негативните последици от прехода бяха приписани не на комунистическото управление, което ги беше породило, а на дошлите на власт демократи. В България те пропуснаха да свършат нещо много важно - да отворят досиетата на комунистическите тайни служби, което е една от причините за падането на първите две демократични правителства. Затова пък сегашният български Закон за досиетата е един от най-добрите и напредничави правни актове в страните от бившия съветски лагер", допълва германският историк.

Властта на партизанските фамилии

Ново изследване, посветено на ролята на десните в българския преход, хвърля светлина върху зараждането на новите механизми на властта. Социоложката Петя Кабакчиева от Софийския университет казва: "Най-многобройната група, стъпила във властта по време на управлението на десните партии в България, е съставена от роднини и семейни приятели на десните лидери. Втората и третата по численост групи се състоят от експерти и партийни активисти и чак на четвърто място идва групата на дисидентите и правозащитниците от времето на комунистическата диктатура. Идентична е ситуацията и в лявото пространство, където принадлежността към известни партизански фамилии осигурява "топлата връзка" с властта, констатира доцент Кабакчиева. Това, според нея, до голяма степен предопределя провалените надежди за демократизация на българското общество и за осмисляне на комунистическото минало.

Колегата й от Нов български университет Антоний Гълъбов търси корените на разцеплението в българското дясно политическо пространство в индивидуализма, характерен за хората с консервативни и християндемократически ценности: "Необходимо е да се отбележи, че дисидентите в последните години на комунистическото управление, които по-късно формираха десния политически спектър в България, всъщност започнаха своята борба в името на някакъв "социализъм с човешко лице", а не с цел да прокарат ценностите на християндемокрацията. Антикомунизмът на новите десни политици също не бе последователен и породи много проблеми в процеса на приватизацията и на отварянето на досиетата. Тази тенденция се отразява и на сегашното управление на ГЕРБ, което няма как да не се опари от собствения си непоследователен антикомунизъм", предрича Гълъбов.

Единството на дясното - мисия (не)възможна?

"Българските десни партии трябва да потърсят път към единството и да осъзнаят, че техни противници са не другите десни, а тези, които се намират в лявата част на политическата сцена", посочва д-р Марко Арндт.

Десните, които търсят "враговете с партиен билет", отново ще се сблъскат с проблемите на предишните десни управления - проблеми, породени от разцеплението и самоизолацията, казва и доцент Антоний Гълъбов.

Десните партии трябва да си протегнат ръце пред заплахата от ново "експертно" правителство на безпринципни коалиции, гласи един от изводите в новото изследване на фондация "Конрад Аденауер", посветено на мястото на българската десница в управлението на страната.

Автор: Н. Цеков; Редактор: Б. Узунова

"Дойче веле"